Горната земя

След един месец закъснение, най-накрая се отзовах едновремено с компютър, интернет, снимки и флашката с текста =)

Ден 1
Василев идва в базовия лагер още преди съмнало към 4:30 и след няколко фалстарта поради забравен инвентар най-накрая успешно излитаме от Ст. Загора и се отправяме към Рила. Нагоре вече се усеща хладът на планината, най-накрая напускаме зноя на ниското. Към 9ч пристигаме в ЦПШ Мальовица, мятаме раниците и хукваме нагоре. ървата ни цел е Страшното езеро. Решаваме да го достигнем по маркираната пътрка през Йончевото езеро. В началото вървим из борова гора, хапваме боровинки а Василев попълва запаса от гъби. Излизаме о боровата гора и навлизаме в пояса от клек и хвойна. Нагорнището става по-голямо и раниците вече се усещат повече. Пресичаме деретата на Горна и Долна пряка река и на едно билце решаваме да си починем и да сварим чайче, хапваме и малко сухари. На втория час достигаме до Йончево езеро, кръстено е на художника Йончо, който пък е кръстник на Страшното езеро. Легендата гласи, че колкото пъти се е качвал да рисува Страшното езеро, все се е разваляло времето и все се е връщал с празни ръце, та от там и името. тук вече няма дървета, клека е съвсем нарядко, но има изобилие от камънаци =) Правим втора почивка, хапваме салатка със сланинка, по една гътка ракийка и прогължаваме нагоре. Драпаме с последни сили по голямото нагорнище и изведнъж се струпват облаци, някъде надалеч загърмява и върху нас се изсипва дъжд. Става още по-трудно да катерим, защото камъните вече се пързалят, а където няма камъни се образуват потоци. С триста зора минаваме и този етап, вече виждаме скалния венец над Страшното езеро и се озоваваме на заснежен терен. Голям кеф – през Юли хората долу се топят от жега а ние си газим сняг. На третия час от прехода достигаме и езерото, наистина е страшно , но страшно красиво. Подхранва се от няколкото заледени преспи, които сякаш не дават признаци да се стопят това лято, водата ми е кристално чиста и ледено студена. До езерото има пострен и заслон, сравнително широк е, побира поне 20 човека,а си има и кюмбе, дори е с топлоизолация отвътре. Нахвърляме раниците вътре и се захващаме с готвене, на тази височина апетитът доста се изостря. Добре похапнали се опъваме на полянката отпред и задрямваме. За съжаление слънцето пак се скрива от облаците и се будим от студа. По едно време се появяват група поляци които разпъват палатките си на едно баирче зад заслона, връщат се от разходка и двама българи. Следобед се задават облаците и пада мъгла, която ни прекъсва съзерцанието. Тръгваме да събираме дърва за печката, което се оказва доста небъдна работа, клековете околовръс отдавна са прегледани и от други туристи за изсъхнали клони, а някои дори са рязани живи. Успяваме все пак да съберем малко клечки и се връщаме в заслона където всички се събираме на топло край кюмбето и обсъждаме маршрути. Аз съм се изтегнал на втория етаж и неусетно заспивам.

Ден 2
Ставаме в късната сутрин навън – мъгла, двойката от предната вечер са тръгнали явно още по тъмно, поляците и те бяха някакви спортисти – рекордьори и тях ги няма. Решаваме да останем един ден тук, защото е страшно красиво а и времето е доста променливо и се чуваха гръмотевици някъде. Правим си закуска за шампиони с овес, орехи, бадеми, мед и пчелен прашец и се изтягаме като гущери на една скала да се препичаме на току що показалото се слънце. Пак огладняваме. Готвим. Започвам един акварел на Страшното езеро, времето веднага се разваля и пак пада мъгла. Решихме да чеплазим по скалички и за щастие точно до заслона намерихме един болдър, минахме го 2-3 пъти по дължина и вече взе да ни доскучава. Появи се група от пенсионерки, водачката им беше 81 годишна, ама скачат по камъните като диви кози. Отпочинаха малко и си продължиха по маршрута. Правим салатка и пийваме по една ракийка. По едно време започнахме да издивяваме и си избрахме едно обло връхче за изкачване. Хукнахме нагоре, без раници се катери доста леко, за половин час и бяхме горе. На връщане намерихме един изсъхнал клек и го натоварихме и тръгнахме с него надолу. Като се върнахме заварихме една група от Самоков идващи от Кобилино бранище, някои си личеше че за първи път идват на планина особено две девойки които си заспаха на място. Привечер пак се спуснахме за дърва и вече пред заслона взе да се образува солидна купчина, като за зимуване. Пийваме пак по една ракийка като мезим с чесън и лук, самоковците се втрещиха като видяха това и отдадоха дълбок респект. Вечерта забъркахме качамак със гъбки. Вечеряхме и след сладки приказки си заспахме.

Ден 3
Днес ще тръгваме, сутринта е ясна и напича слънце. Забъркваме закуската, пийваме кафенца, изобщо не бързаме да потегляме. Самоковци тръгват към Рилския манастир. Прехода до там бил ужасен, поради това че постоянно го виждаш отпред и слизаш, слизаш, слизаш, така 7 часа. Едната девойка си беше навехнала крака предната вечер, горката, какви ли мъки я очакват напред, вместо да се спуснат да я оставят в ЦПШ-то, дето е на 2 ЧАСА, те я повлякоха със себе си, май първото и ходене в планина ще е голяма мъка.
Втората точка по маршрута ни е заслона на БАК (а.к.а. Орловец). Решили сме да не минаваме по лесния маршрут, маркирана пътека спускаща се покрай Прекоречките езера, ще изкачим билото по зимната маркировка и от там все по билото до БАК. Доста се чудехме над картата, или по-специално на една зелена пункирана линийка минаваща по билото, пътека ли е що ли, накрая видяхме в легендата и се оказа че било граница на резерват, ама викаме си – щом е било няма как да изгубим пътя.
Пътя започва с едно доста изморително и бавно изкачване на вр. Голяма попова капа, все по сипеи и морени, качихме се и пред нас се разкрива чудесна гледка околовръс. Вижда се Кобилино бранище на север на юг се вижда и Рилския манастир и сякаш наистина е съвсем близо. Ние тръгваме на запад по билото по нещо като пътека, на която тук там има натрупани пирамидки от камъни колкото да не е без хич, да се уверяваме че все още сме на прав път. В началото пече яко слънце, аз и Василев се омазахме с плажно масло, а Ачката отказа и закономерно после си изгоря като рак. Решили сме да изкачим де що има връхче по пътя. Дори отделно стърчащите скали не пропуснахме. От всяко връхче и премка прилежно си снимах Страшното езеро, което се синееше долу. Дори вече почнахме да номерираме връхчетата, защото дори не бяха отбелязани на картата. Но пък на всяко бяха натрупани пирамидки от разни прилежни туристи. По някое време към обяд достигнахме вр. Голям купен, по-висок е от Мальовица и хората разправят че на Мальовица трупали голяма купчина камъни че да задмине Купена по височина. Обаче както установихме в последствие купчината на Купена си е по-висока. На слизане видяхме групичка туристи вървяши насреща паукахме си от баирчитата известно време и най накрая се засякахме някъде по Иглите. Обменихме информация за маршрута и си продължихме. За да се достигне до БАК трябва да се изкачи вр. Ловница, който е невъзможен за подсичане. Заради дъждовете „пътеката“ беше станала доста кална, а и си беше доста стръмно та направо им се зачудихме на хората как ли са я слизали. Някъде по Ловница ни застигна и мъглата, която както се оказа се закачи за нас и докрая си я влачехме на буксир. Поне се оказа свястна мъгла и докато правехме преходи си пъплеше бавничко зад нас покривайки всичко, докато пред нас си оставаше ясно и с добра видимост. Ама този път явно беше решила, се влачим много бавно и ни захлупи, едва в последния момент успяхме да зърнем заслона кацнал на една скала насред циркуса. На последните 20 минути преди да стигнем ни полази един дъжд (полази а не наваля, защото дефакто си бяхме на една височина с облаците и не виждам как би могъл да ни пада отгоре). Стигнахме вир вода до БАК и веднага пекна Слънчо. Хапнахме и се опънахме на припек на хеликоптерната площадка. Изтупахме и проснахме одеалата на площадката да се напичат, защото в този заслон е ужасна влага, вътре митрише на мухъл и дори по пода има издълбан улей за да се изтича кондензиралата се вода. Иначе местността е доста усойна, над нас са надвиснали Злият зъб, Ловница, Орловец и Камилата, зимно време слънцето минава зад тях и пече само няколко часа. В циркуса са само камънаци и сняг, няма дори и тревичка. Страшно място. Но поне е със страхотна гледка към Мальовица и Елениното езеро, когато не бяха в облаци спокойно си гледахме с бинокъла драпащи нагоре групички туристи. За тая Мальовица се оказа че голяма магистрала е прекарана. Най близката ледникова вода пък е на половин час надолу, където поточето от топящия се лед вече минава между морените, а не по тях. Поспускахме се с найлони по преспите, направихме една експедиция за вода и малко след като се върнахме, и бяхме започнали да готвим вечерята (пак ориз със гъби и русенско варено) се появиха двама пастири. Търсели си стадото от полу диви коне, които си пасат ей тъй из ливадите. Отсреща някъде по Мальови ливади се виждаше едно хергеле дори се чуваха хлопките им, въпреки далечината, ама дядовците казаха че не били те, щото трябвало да има и бели коне там. Идваха от Кобилино бранище и ни казаха че през цялото време ни виждали с бинокъла как драпаме по връхчетата, предложихме им чай ама те отказаха под предлог, че не искат да се разнежват с някакви топли чайове, извадиха един голям брус сланина похапнаха си, напалиха един огън от няколкото останали изкорубени дъски, да се изсушат и се натъркаляхме по наровете и заспахме.

Ден 4
Сутринта пак е мъглива и дъждовна, решаваме да дебнем времето дали ще се оправи да тръгваме или ако се задържи такова да оставаме и този ден на БАК. Пастирите тръгнаха наобратно да си търсят стадото и ни оставиха един домат, защото и те ни видяха как мезим ракията с лук и чесън. Разпитахме ги за маршрута, дали е възможно да стигнем по билото до Мальовица, с надеждата не слизаме до втора тераса долу в долината и пак да драпаме по камънаците нагоре. Казаха че имало някаква пътека през Петлите, която обаче била доста стръмна на места и имало отвеси тук там. Решихме да я видим тая работа. За целта обаче трябва да се качим до вр. Орловец и да я търсим тая пътека, а до там трябваше да правим съпки през две доста стръмни преспи. Тъкмо свършихме с пъртината през едната преспа и хукнахме обратно към заслона, заради дъжда. По едно време цъфна една групичка от София. Хванали по две щеки, с по едно десертче в джоба и тръгнали от ЦПШ-то насам да качват Орловец. Като видяха преспите обаче се постреснаха и само две каки се решиха да качваме върха. Довършихме си стъпчиците през снега и се озовахме на сипея пойто излиза на премката между Злият зъб и Орловец. Тоя сипей определено си има някаква категория, доста гаден с малки камъни, постояно се рони, а мокър е още по-зле. Качихме се горе все пак, хем без раници и едвам го издрапахме. Издрапахме и по треволяка нагоре каките тръгнаха да се мотаят между пирамидките по върха, ние се заспускахме от другата страна да я търсим заветната пътека. Все стигахме до отвеси и решихме че ще е неразумно да минаваме от тук без въжета и инвентар. Тръгнахме наобратно и една дива коза прехвърча между нас и с два скока се изгуби по някакви улеи надолу, където никое друго разумно същество не би и помислило да минава. Разбрахме защо няма зайци по рила – измрели от срам пред козите. Слизането по сипея се оказа още по-мъчно от качването, а едната софиянка ни каза, че наистина имало пътека, която се минавала с въжета и осигуровка, та затвърди се приказката, че на хижари и овчари за пътеки да не вярваме. Разделихме се със софиянци и пак останахме сами на заслона. беше към 5 часа и съвсем почнахме да издивяваме. Решихме да отидем до магазина. Написахме на една бележка „До магазина сме, връщаме се след 5 мин.“ взехме една раница и хукнахме надолу към ЦПШ-то. Още по камънаците надолу към втора тераса ни заплющя доста обилен дъжд, пътеката се превърна в поток, ама бяхме решили да го стигнем тоя магазин. На втора тераса дъжда вече беше спрял, ама голяма файда, Мальовишката река си беше преляла обилно и беше заляла де що има пътечка и полянка. Погазихме кал и скок подскок по камъните достигнахме до хижа Мальовица. Някъде по пътя минахме и покрай едни коне имаше някакви бели между тях и се зачудихме дали да не се върнем да търсим пастирите да им кажем радостната вест =))) Направо летяхме надолу, преди ЦПШ-то задминахме и софиянците. Бяхме тръгнали за ракия и хляб (едното беше на свършване, пък на Ачката и Василев им бяха втръснали сухарите), в комплекса нямаше нито едното нито другото. Тоест имаше, ама трябваше да броим по 20ст. на филийка а за ракията дори не питахме по барчетата колко е. Метнахме се на колата и към Гоедарци. Напазарувахме, дори от магазинера купихме домашна ракия, взехме си и 2 кила бира и тръгнахме наобратно. По пътя пак се разминахме със софиянците. Тръгнахме нагоре към Бак, беше станало 7 и нещо и ни оставаше по-малко от 2 часа светлина. За час бяхме на хижа Мальовица и някъде на втора тераса пак ни застигна мъгла и се здрачи. Стана доста зловещо, пробивахме си път между камънаци, реки и коне, само една пряспа някъде по Мальовица белееше във формата на усмивка. По тъмно излезнахме на пътеката към Бак и в 10 часа бяхме в заслона, където вече се беше събрала компания.
Двама катерачи македонци готвиха спагети и едно момиче и едно момче от Русе си почиваха от прехода. Македонците бяха дошли оборудвани да правят алпийско изкачване на Злия зъб а Русенци бяха дошли на разходка. Та в малкото заслонче се събра дядовата ръкавичка пихме бири, хапнахме на свещи, повеселихме се. Беше се изяснило небето вече и се надявахме да правим снимки на нощтното небе, обаче луната беше към пълнолуние и едвам пробляскваше някоя звездичка. Не дочакахме залеза на луната и се натръшкахме по наровете.

Ден 5
Събудихме се полека лека и о, чудо – над БАК пече слънце. Македонците рано рано тръгнаха да катерят, ние приготвяме закуска и кафе. Отивам да видя кафето и гледам мацката от Русе седи, и втрещено наблюдава как канчето с кафето гърми, и подскача върху примусчето. Зачудих се и аз и го хванах да не излети нанякъде. После като го опитахме разбрахме че Ачката е объркал шишето с водата с това с ракията, та пихме едно доста градусово кафе. Русенци тръгнаха на разходка към Страшно езеро, пратихме ги да минат по билото, защото от там гледките наистина си заслужават. Ние взехме да си приготвяме багажа и да се стягаме за път и отдолу се зададе някаква група стари туристи от Плевен и те решили да катерят Орловец. Един чичко ни каза, че били минавали по пътеката през Петлите, било мъгла вика и не видял откъде я хванали и на места сваляли раниците с въжета. Ние се надъхахме и съединихме един прусек и един шнур, направихме 10м въже и тръгнахме с плевенчаните и все багаж нагоре по сипея за Орловец. Като се качихме чичкото взе да увърта че не раниците ами тях ги дърпали с въжета през отвесите и решихме в крайна сметка да направим обиколния маршрут до Мальовица със слизане до втора тераса и от там голямото качване нагоре. Та след загрявката до Орловец се заспускахме надолу. Към преди обяд стигнахме до втора тераса, попличкахме се малко из рекичката, времето беше слънчево тъкмо за ходене. Направихме една късна закуска и почнахме голямото качване. По обедно време издрапахме до Еленино езеро, хапнахме една лека закусчица подремнахме на припек и продължихме по най-стръмния уастък. Колкото и да вървиш и да си мислиш, че по-стръмно няма все се оказва, че всъщност има. Извадихме голям късмет, почти никой не срещнахме по пътеката. Като излезнахме на билото слънцето се беше скрило зад облаци и сякаш нарочно само над БАК на отсрещната страна печеше. Стигнахме до кръстопътя от който тръгва маркировката към Седемте езера, вр. Мальовица се намира малко встрани от пътя ни и ние оставихме раниците зад един камък, и хукнахме по билото към върха. През цялото време горе ни духаха едни студени ветрове а слънцето напук продължаваше да огрява само БАК. От върха се полюбувахме на гледката, видяхме че каменната пирамидка е по-ниска от тая на Големия купен, видяхме че навсякъде е набучено от щеки и заслизахме надолу към раниците.
Следващия етап от прехода беше по-лек, след Мальовица следват две малки връхчета – Голям и Малък Мермер, минават се лесно – на един дъх. Някъде там срещнахме двама заблудени и изжаднели англичани опътихме ги към най-близката вода – Еленино езеро и продължихме напред, вече и при нас жаждата взе да се усеща. След Малкия Мермер следва обаче Додов връх, бяхме вече бая изморени, нямахме вода, а върха изглеждаше доста стръмен, та решихме да не го качваме. Свърнахме извън маркировката към Урдини езера и добре направихме. Местността се нарича Урдинеза, това са едни долини с езера, рекички и поточета. Навсякъде е зелена трева покрита със всякакви цветя дето по ниското не се срещат, пасат коне и няма жив човек. Напълнихме вода от първото ледниково поточе и продължихме към езерото което си бяхме избрали на картата – ез. Триъгълника. В Урдинеза няма ни пътеки ни маркировки ни пирамидки, придвижвахме се основно по туристическата карта, която откъм точност има какво да се желае, на няколко пъти излизахме над непроходими отвеси, но все пак този етап премина благополучно. Озовахме се над едно езерце което първо го помислихме за ез. Паницата, ама се оказа, че не е то. Докато минавахме покрай него отгоре се чу трополене на камъни, беше почнало няккво свличане, замръзнахме на място и се огледахме притеснено нагоре. За щастие свличането беше встрани от нас и не успя да ни затрупа. Достигнахме и до Паницата, от едно езерце към Паницата се спуска водопад, много е красиво, изобщо целия Урдинез е приказно красив, само липсват разните му леприкони и феи да щъкат наоколо. Направихме малка почивка дори май не похапнахме, нямахме търпение вече да достигнем или до ез. Триъгълника или до Рибното езеро, където бяхме решили да правим лагера. От една баирчинка над паницата забелязахме единствената цивилизация в района – пастирска колиба, помахахме си с човека гледайки се през биноклите и продължихме напред. На края на силите си достигнахме до ез. Триъгълника, намерихме място на завет за палатката, направихме бивака, сготвихме си традиционното меню – ориз с гъби и русенско варено, хапнахме и си сварихме греяна ракийка с медец. Мъглата и тук ни застигна, прегърмя някъде надалеч, но този път дъжда ни се размина.

Ден 6
Палатката се оказа учудващо неудобна, въпреки че по документи е за трима човека, ама за някакви по-късички човеци ще да е. Можеш да си опънеш краката, обаче опираш и в двата края на палатката, което по-късно се оказа проблем. Рано – рано, след закуска към 10-11ч тръгваме към Седемте езера. Предната вечер се чудехме по кой сипей да издрапаме нагоре до билото, където е маркираната пътека,избрахме си един който изглеждаше уж добре. На път за сипея пак се разминахме с няколко планински кози. Този добитък минава навсякъде! Сипея се оказа доста сложен за катерене. Оказа се че е почти отвесен, въобще не изглеждаше така отдалече. Скалата е изветряла и се рони само да я барнеш, а едно време какви камъни имаше… А с раниците – още по-трудно, като те дърпат назад и надолу… Минавахме сипея един по един заради свличащите се камъни. Първи го издрапа Василев и ни направи няколко снимчици с Практиката как се мъчим по маршрута. Аз минах по треволяците като се набирах на разни хвойни използвайки дълбоките стъпки, които са се образували под туфите треви. Ачката избра най-трудния маршрут – през скалата. Наложи му се да минава през два надвеса, дори на едно място щеше да обува еспадрилите и да му издърпваме расницата с въже, но все пак се справи геройски и издрапа до нас. Кръстихме тура „Трите козленца“, но в последствие решихме да го преименуваме на „Трите прасенца“, че за старозагорските туристи чак песни се пеят колко били ящни, че и ние не останахме по-назад.
След като излезнахме на билото прехвърлихе вр. Дамга и за около половин час се озовахме на кърстопът на няколко пътеки. Туристире бяха зачестили, доста се добърденосвахме, кой със щеки, кой с раница, кой без раница, чак се зачудихме какво е това оживление. След още десетина минути се озовахме на най-горното от Седемте рилски езера – Сълзата. Направо останахме втрещени! Въобще не е както беше в спомените ми отпреди 15 години. Беше се събрала такава навалица горе, че чак се почувствах като в съботен ден на димитровградския пазар, а и си беше събота, та явно бяхме попаднали в час пик. Стотици хора са се събрали, обикалят, трупат пирамидки, викат, крякат, чакат ехото да се обади, ам то явно заглушено в навалицате не се чува. Един исински ужас, това което бяхме чули за езерата се оказа истина, след построяването на лифта горе е станало нещо, както на Несебър и Слънчев бряг взети заедно. Хапнахме набързо край Сълзата, напълнихме вода и се запровирахме между „туристите“ Пътеките там вече съвсем са изронени и издълбани, буквално са залети от хора и с мъка си пробиваме път през тълпата от кретаща навалица. Спуснахме се до старата хижа за норматив и на една отделена скаличка спряхме да разгледаме картата на спокойствие. Избрахме си да де спуснем по пътеката „Душевадката“ и преди хижа Вада да опънем някъде палатката в боровата гора, та да си накладем огън, един лукс, който не ни се случи до сега, не за друго, ами защото камъните не горят. Позалутахме се малко някъде в клека покрай Долното езеро, прегазихме няколко потока и едно малко блатце и накрая си излезнахме на пътеката. Следващия час и нещо го минахме в стръмно спускане и си представяхме какво ли ще е да го катерим, ненапразно са къстили пътеката Душевадката. Докато се спускахме надолу срещахме разни хора тръгнали нагоре, с някакво отчаяние ни питаха колко още остава до горе, ние се опитвахме да им вдъхнем куражи и ги успокоявахме, че не е много =) В късния следобед се спуснахме до около 1500 н.м.в. и вече съвсем изморени опънахме бивак край един поток. На такава височина вече не можехме да се доверяваме на водата и се наложи да я преваряваме. Сготвихме последните сушени гъби с последния ориз, припасите се оказаха съвсем точно разчетени, остана само малко булгур и жито накрая.Направихме и последната греяна ракийка на огъня. Пяхме песни по песнопойките и бяхме решили да не опъваме палатка този път. Изведнъж обаче загърмя пак и шурна един дъжд… По тревога разпънахме палатката нахвърляхме раниците вътре и тъкмо влезнахме и го обърна на градушка. Цяла нощ не спря да вали и да гърми. По едно време дори светкавиците блескаха точно над нас. Палатката естествено пропусна вода и на входа се образува локвичка. Вътре си беше тясно и ако някой се опънеше в цял ръст главата му се опираше в мократа стена на палатката а краката се топваха в локвичката, та пак спахме сгънати в разни неудобни пози.

Ден 7
На закуска унищожаваме последните запаси и тръгваме в мъглата надолу към х. Вада откъдето ще хванем пътеката която е към ЦПШ Мальовица. Целите сме мокри, всичко наоколо е мокро и кално. За половин час достигаме до хижата, където правим кратка почивка и продължаваме. До р. Мальовишка трамбоваме черен път нагоре – надолу,локва след локва, след около час достигаме и до пътечката нагоре към комплекса. Оказа се че е пълно с боровинки. Правим пауза за бране и хапване на боровинки някъде следобед достигаме до колата. И това е =)

Още снимки тук>

http://www.facebook.com/album.php?aid=2046441&id=1103400274&l=93ec2e8c15

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s